прекалено хубаво бе, за да бъде истина.

Опитвах се да ти напиша писмо.  Бе прекалено дълго. Няколко страници.

Да ти кажа колко ми липсваш, колко те обичам.. 

Как ми омръзна да чакам, за да видя прекрасната ти усмивка.

И да ти го пратя по пощата. Ти да го получиш, да се зарадваш.

Късно обаче.. Прекалено късно се оказа..

Сега ще те виждам рядко, и няма да се налага да ти пращам писмо.

Сега ти ме гледаш с доза презрение.

Известно ми е, да. Надявам се и на теб да ти е известно :) 

Колко много ми липсваш. Как постоянно гледам снимката ти. Как постоянно твоят образ е в умът ми. Как когато погледна към звездите, някак си отражението ти е някъде там.

Но едва ли.